Захарий Стоянов (с рождено име Джендо Стоянов Джедев) e български революционер, политик и писател. Роден е през 1850 г. в с. Медвен, Сливенско. Учи в местното църковно училище. По-късно работи като овчар в близките села и чиракува в един шивашки дюкян в Русе. Там през 1872 г. се присъединява към местния революционен комитет. По същото време се запознава и се сближава с Никола Обретенов, за чиято сестра Анастасия се оженва впоследствие. Служи още като телеграфист на станцията на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград) и научава френски език. Заедно със Стефан Стамболов взема участие в Старозагорското въстание от 1875 г. По време на последвалото Априлско въстание става един от ръководителите на IV Пловдивски революционен окръг и се включва в Хвърковата чета на Георги Бенковски. След потушаването на народния бунт е заловен и лежи в затвора преди да бъде освободен през есента на 1876 г. След Освобождението на България се премества в Русе, където работи в съдебната система. Междувременно публикува във в. „Независимост“ и „Работник“, на който е и редактор. През 1882 г. се установява в Пловдив. Издава в. „Борба“ и „Самозащита“. Застава начело на Българския таен централен революционен комитет, който има за цел съединението на Източна Румелия с Княжество България. По време на престоя си в града организира чествания на бележити български революционни дейци и издава няколко книги, сред които са „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“ (1883), „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци 1870–1876“, т. І–ІІІ (1884–1892) и „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата 1867–1868“ (1885). След Съединението отива отново в Русе. Тук излизат от печат книгите „Чардафон Велики“ (1887) и „Христо Ботйов. Опит за биография“ (1888). Редактира и издава съчиненията на Любен Каравелов. Отговорен редактор на в. „Свобода“ (1887–1889) на Стефан Стамболов и публикува в „Независима България“ (1886–1887) на Димитър Петков. Избран за народен представител в V обикновено народно събране (1887), негов подпредседател и председател (1888–1889). През 1889 г. княз Фердинанд І го удостоява с орден „Св. Александър“ І степен. Умира след остър перитонит на 2 септември 1889 г. в Париж, където е на международна изложба.    

Патриархът на българската литература Иван Вазов е роден на 27 юни 1850 г. в Сопот в семейството на търговеца Минчо Вазов. Негови по-малки братя са генералите Георги и Владимир Вазови, политикът Борис Вазов и лекарят и общественик Кирил Вазов. На 15 г. заминава за Калофер, където учи гръцки и турски език при бащата на Христо Ботев даскал Ботьо Петков. По-късно отива в Пловдивската гимназия, като по време на престоя си там научава френски и се запознава с френската литература. През 1868 г. родителите му го извикват обратно в Сопот, за да се заеме със семейния занаят. Той обаче предпочита да пише поезия, като през 1870 г. в „Периодическо списание“ на Браилското книжовно дружество излиза първото му публикувано стихотворение „Борба“. Недоволен от заниманията на сина си, баща му го изпраща в Румъния да чиракува при своя чичо. Там Вазов учи румънски език, чете творби на румънски поети и публикува свои произведения в български вестници и списания. Решава да избяга от дома на чичо си и прекарва няколко месеца в Браила сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров – Странджата. Впечатленията от тези срещи пробуждат у младия поет патриотичните чувства и любовта към родината. След завръщането си в България за една година е учител в Свиленград, а после служи като преводач при изграждането на железопътната линия София – Кюстендил. През 1875 г. става член на Сопотския революционен комитет. В началото на Априлското въстание става секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. По същото време излизат от печат и първите му две стихосбирки – „Пряпорец и гусла“ (1876 г.) и „Тъгите на България“ (1877 г.). Сред останалите му известни стихосбирки са още „Избавление“ (1878), „Гусла“ (1881), „Поля и гори“ (1884), „Сливница“ (1885), „Люлека ми замириса“ (1919) и др. По време на Руско-турската война работи като писар при губернатора Найден Геров в Свищов, а след Освобождението за известно време е председател на Окръжния съд в Берковица. През 1880 г. се премества в Пловдив и става депутат от Народната партия. През 1881 г. е избран за председател на Пловдивското книжовно научно дружество и става също така главен редактор на неговото списание „Наука“. Същата година пише и първото си прозаично произведение – мемоарите „Неотдавна“. Автор е още на драмите „Хъшове“ (1894), „Борислав“ (1909), „Към пропаст“ (1910), „Ивайло“ (1913), комедиите „Службогонци“ и „Вестникар ли?“ (1900), пътеписа „Великата Рилска пустиня“ (1892), поемата „Грамада“ (1894) и др. През 1884 г. заедно с Константин Величков основава първото българско литературно списание „Зора“ и издава прочутата двутомна „Българска христоматия“. В Пловдив Вазов създава едни от най-бележитите си творби, сред които се нареждат цикълът „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Не се гаси туй, що не гасне“ и „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“(1891), „Чичовци“ (1885) и разказът „Иде ли?“. През 1886 г. заминава за Одеса, където пише първия български роман „Под игото“. Произведението излиза първоначално в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, а първото му цялостно издание датира от 1894 г. След като се връща в България се установява в София и започва да издава списание „Денница“. През 1895 г. [...]

Кирил Христов е български поет и писател, драматург и преводач. Роден е на 23 юни 1875 г. в Стара Загора. След като остава сирак в невръстна възраст, е отгледан от своите двама вуйчовци генерал-лейтенант Георги Абаджиев и проф. Стоян Киров. Първоначално учи в родния си град, а по-късно последователно в Самоков, Велико Търново и София. През 1895 г. заминава да следва във Военноморското училище в Триест със стипендия от Военното министерство. По време на престоя си там научава италиански език и се запознава с творбите на големите италиански поети. Периода между 1897 и 1898 г. прекарва в Брюксел като студент по право, както и за кратко е в Лайпциг и Неапол. След като се връща в България учителства за известно време в Шумен, а от 1901 г. е командирован в библиотеката на Софийския университет. През 1901-1902 г. е сред редакторите на сп. Наш живот“. През 1904 г. излиза в защита на Стоян Михайловски, който е осъден условно заради поредица от статии срещу Фердинанд I. По време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война работи като военен кореспондент и сътрудник на в. „Военни известия“. През 1922 г. се установява в Лайпциг, където ръководи семинар по български език и литература. От 1930 до 1938 г. преподава български език и литература в Карловия университет в Прага. През 1943 г. пропада изборът му за академик. През 1896 г. издава първата си стихосбирка „Песни и въздишки“. На следващата година излиза и втората „Трепети“, през 1899 г. – „Вечерни сенки“. Предговорът към „Избрани стихотворния“ от 1903 г. е написан от Иван Вазов. Освен като поет, добива известност още и като писател и драматург. Автор е на сборници с разкази, очерци и документална проза като „Огнен път. Военни разкази“ (1917), „Три дни с миноносец „Дръзки“ (пътепис, 1918), „Разкази“ (1919), „Кротки и буйни луди“ (1937), и др., както и на драми, сред които по-известни са „Боян Магесник“ (1914), „Старият войн“ (1914), „Ръченица“ (1917), „Охридска девойка“ (1918) и „Откривател“ (първата българска научно-фантастична драма, 1933). Превежда лирика и драми от руски, чешки, немски, италиански и френски език. Кирил Христов умира в София на 7 ноември 1944 г.