Акад. Петър Динеков е български литературен историк и критик, фолклорист. Роден е на 17 октомври 1910 г. в с. Смолско, Софийска област. Завършва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1933), а впоследствие специализира във Варшава (1934-1935) и в Ягелонския университет в Краков (1935). В периода 1936-1938 г. работи като учител по български език във Френския колеж в Пловдив. Преподавател в Софийския университет (1938–1979), където първоначално е асистент в катедрата по славянски езици (1938), а след това доцент (1941) и професор (1945) в катедрата по българска литература. Член на Съюза на българските писатели (1945), на управителния му съвет (от 1947), негов секретар (1950–1954, 1956–1958) и подпредседател (1948–1949). От 1947 г. е член-кореспондент на БАН, а през 1967 г. е избран за академик. Член на Международния комитет на славистите (1955–1982). Той е един от основателите на Института по литература при БАН през 1948 г. и дългогодишен ръководител на секцията „Българска литература до Освобождението“ (1948-1983). Директор на Архивния институт (1949–1951) и на Института „Ботев – Левски“ при БАН. Ръководител на катедрата по българска литература в Софийския университет (1960–1979) и заместник-ректор на Университета (1962–1964). Директор на Института за фолклор (1973–1982) и на Кирило-Методиевския научен център при БАН (1980–1989). Председател на Българския национален комитет на славистите (1986). Член е на Европейската академия на науките, изкуствата и литературата в Париж (1989). През 1972 г. получава званието „Народен деятел на културата“, а на следващата година е удостоен като Доктор хонорис кауза на Варшавския университет. Носител на Кирило-Методиевската награда (1980) и Наградата на София (1991). Умира в София на 22 февруари 1992 г.  

Известният по цял свят италиански писател и автор на детска литература Джани Родари е роден на 23 октомври 1920 г. в малкия град Оменя, разположен в северната част на страната. Първоначално учи в родния си град, а след това прекарва три години в семинарията в Севезо. За известно време слуша лекции във Филологическия факултет на Католическия университет в Милано, като междувременно работи като начален учител. По време на Втората световна война е освободен от служба поради крехкото си здраве. Присъединява се като активен участник в Съпротивата, а през 1944 г. става член на Италианската комунистическа партия. Започва работа като журналист в комунистическия вестник „Унита“ и да пише детски книги. Сътрудничи в различни периодични издания и води рубрика за деца по радиото. През 1951 г. издава и първата си стихосбирка „Книжка със смешни стихотворения“. През 1957 г. издържа изпита за професионален журналист, през 1967 г. е признат за най-добър писател на Италия. През 1970 г. получава най-престижната награда за детска литература „Ханс Кристиан Андерсен“. Сред по-известните му произведения са: „Приключенията на Лукчо“ (1951), „Джелсомино в страната на лъжците“ (1958), „Приказки по телефона“ (1962) и др. Умира след тежко заболяване на 14 април 1980 г. в Рим.  

Иван Бунин е роден на 10 октомври 1870 г. във Воронеж в дворянско семейство. От 1881 до 1886 г. учи в гимназията в Елец, но в крайна сметка не успява да я завърши и продължава да се самообучава у дома под ръководството на по-големия си брат. Започва да пише стихове още в юношеска възраст, като първото си произведение отпечатва през 1887 г. в сп. „Родина“. През 1889 г. постъпва на служба като помощник-редактор във в. „Орловского вестника“, а по-късно работи още като държавен чиновник, помощник-редактор на местен вестник, библиотекар и статистик. Поддържа контакти с Чехов, Горки и Толстой. През 1891 г. издава и първата си стихосбирка „Стихотворения“, последвана от „Под открито небе“ (1898) и „Листопад“ (1901). През 1893 г. публикува първия си разказ „Селски езкиз“ и впоследствие постепенно се пренасочва към писането на проза – сборника с разкази „Антоновски ябълки“ (1900), повестите „Село“ (1910) и „Суходол“ (1911) и др. Междувременно добива популярност и като преводач, като превежда произведения на Джордж Байрон, Алфред Тенисън и Алфред дьо Мюсе. За превода си на „Песен за Хайауата“ на Хенри Лонгфелоу получава Пушкинска награда (1903 г).. През 1905 г. се премества в Москва, а през 1909 г. става почетен академик на Руската академия на науките. След революцията от 1917 г. напуска Русия и се установява в Грас, Франция. Като емигрант чете лекции, печата публицистични статии и продължава да пише. През 1933 г. става първият руски писател, получил Нобелова награда за литература. Зад граница публикува дневниците „Проклетите дни“ (1925) и автобиографичния роман „Животът на Арсениев“ (1930). Умира от инфаркт в Париж на 8 ноември 1953 г., като е погребан в гробището Сент Женевиев де Буа.