Именитият български библиограф Тодор Боров (псевдоним на Тодор Цветанов Тодоров) е роден на  30 януари 1901 г. в Лом. Първоначално учи в родния си град, а по-късно в Русенската мъжка гимназия и софийската Втора мъжка гимназия. През 1923 г. завършва славянска филология в Софийския университет и след това специализира библиотечно дело и журналистика в Берлин (1924-1927). Член на редакционния комитет на сп. „Нарстуд“, орган на Съюза на българското народно студентство в чужбина (1924–1926). Библиотекар в Университетска библиотека (1929-1931) и директор на ведомствената библиотека при Българска земеделска и кооперативна банка (1931-1944). Основател и директор на Българския библиографски институт (1941-1964) и редактор на неговия годишник (1948-1963). От 1944 до 1949 г. заема поста директор на Народната библиотека и като такъв ръководи ремонтните дейности по възстановяването на пострадалата от бомбардировките сграда на институцията. От 1942 г. е доцент по библиография и библиотекознание във Висшето търговско училище във Варна, а хабилитационният му труд „Пътят към книгите“ и до ден-днешен се възприема като основно научно ръководство. Хоноруван доцент (1943), хоноруван (1947) и редовен професор (1952) в Софийския университет. Създател и ръководител на катедра „Библиотекознание, библиография и научна информация“ (1952-1969). Член на Националната комисия (1955) и на Международния консултативен комитет по библиография към ЮНЕСКО. Участва в създаването и редактирането на първия български литературен седмичник „Развигор“ (1921-1924), както и сътрудничи на други периодични издания като „Подслон“ (1934-1943), в. „Мир“ и др. Организира и редактира сп. „Българска книга“ на издателство „Т. Ф. Чипев“ (1930). Разработва библиографски справочници, редактира съчиненията на Елин Пелин, Христо Смирненски и Александър Балабанов. Намесва се в спасяването на непубликуваните ръкописи на Яна Язова. Взема активно участие в разработването и подготовката на анотираните библиографски справочници „Репертоар на българския периодичен печат 1844–1944“ и „Български книги 1878–1944“. Автор на книгите „Книги. Библиотеки. Библиография“ (1941), „Живот с книги (1942-1972)” (1973), „Книга и литература. Студии, статии 1923-1980 и малко спомени“ (1981) и др. Баща е на световноизвестния литературовед, философ и културолог проф. Цветан Тодоров и на изтъкнатия физик акад. Иван Тодоров. Умира в София на 27 май 1993 г.    

Роден е на 7 януари 1856 в гр. Елена в стар възрожденски род. Племенник на Иларион Макариополски. През 1872 г. завършва френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград, а след това от 1875 до 1878 г. учи право във Франция в университета на град Екс ан Прованс. След завръщането си в България работи като адвокат в Търново и става член на Свищовския съдебен съвет (1878-1879). Заместник на главния прокурор на Източна Румелия граф Рудолф Турн-Таксис и началник на отделение в Министерството на външните работи (1880). През 1883 г. завършва прекъснатото си заради войната висше образование във Франция. През 1886 г. е избран за народен представител от Елена във Великото народно събрание за избор на нов княз. Член на Русенския апелативен съд (1887-1889). Адвокат и учител по френски език в Русенската мъжка гимназия (1889-1892). През 1892 г. става дописен, а от 1898 г. е вече действителен член на Българското книжовно дружество. От 1892 до 1899 г. е извънреден преподавател по френски език в Юридическия и Историко-филологическия факултет във Висшето училище в София и във Висшите офицерски курсове при Военното училище. Доцент по всеобща литературна история (1895-1899). В периода 1894-1896 г. е депутат от Елена в VIII-ото народно събрание. От 1901 до 1904 г. е председател на Върховния македоно-одрински комитет и в тази си роля пътува из Европа в търсене на подкрепа сред местните правителства в полза на македонското и одринското население. През 1903 г. е единственият независим депутат в XIII-ото народно събрание. През 1904 г. е осъден условно заради публикацията си „Потайностите на българския дворец“ във в. „Ден“. На следващата година се оттегля от обществена и редакторска работа и се отдава изцяло на литературна дейност. Започна да пише още през 1872 г., от когато датира първата му публикация в сп. „Читалище“ (Цариград). През годините сътрудничи и на други издания като „Мисъл“, „Денница“, „Съвременник“, „Светлина“, „Нов живот“ и др. Името му остава в народната памет предимно като автора на прочутото стихотворение „Кирил и Методий“, отпечатано за първи път в сп. „Мисъл“ през 1892 г. През 1901 г. композиторът Панайот Пипков написва музиката към него, за да се превърне в познатия на всички химна на българската просвета „Върви, народе възродени“. Автор е още на стихосбирките „Железни струни“ (1890) , „Днес чук, утре наковалня“ (1905), знаменитите „Поема за злото“ (1889) и „Книга за българския народ“ (1897), сатирите „Книга за оскърбените и онеправданите“ (1903) и „Източни легенди“ (1904), както и на характерните за него диалогизирани очерци като „От развала към провала“ (1905), много оригинални басни и др. В началото на XX в. се откроява и като един от най-ярките български публицисти – именно през този период на страниците на вестниците „Напред“ и „Ден“ излизат редица негови политически статии, които дискутират най-наболелите и актуални теми и отражението им в тогавашния обществен живот – подписването на Ньойския договор, войните, различни политически и социални вълнения и др. Стоян Михайловски умира в София на 3 август 1927 г.  

Българският езиковед акад. Стефан Младенов Стоянов е роден на 15 декември 1880 г. във Видин. Завършва класическия отдел на местната гимназия, като още тогава впечатлява как с лекота изучава чужди езици. Следва славянска филология в Софийския университет (1898-1902), а след това специализира във Виена (1903-1904), Санкт Петербург и Прага (1904-1905). В Пражкия университет защитава докторската си дисертация на тема „За промените на граматическия род в славянските езици“ (1907). Учител във Втора мъжка гимназия и Духовната семинария в София (1906-1910). Доцент (1910), извънреден (1916) и редовен (1921) професор в Софийския университет. В периода 1911-1912 г. специализира в Париж и Мюнхен. Дописен (1918) и действителен (1929) член на БАН. Титуляр на Катедрата по общо, сравнително и индоевропейско езикознание (1921). Член на Полската академия на науките, на „Словенския устав“ в Прага и на Кингс Колидж (Лондон), член-кореспондент на Академията на науките на СССР (1929) и на Германската академия на науките (1942). Знаел е 18 езика, като е използвал общо 27. Умира на 1 май 1963 г. в София.