На 28 април беше официално открита изложбата „160 години от рождението на Пенчо Славейков“, подготвена от екип от Централна библиотека на БАН и организирана със съдействието на Национален литературен музей, Научен архив на БАН и Архив на Народен театър „Иван Вазов“. Експозицията беше представена от д-р Силвия Найденова, директор на Централна библиотека. На 28 табла, чрез снимки и паралелен текст на български и английски език, се разкрива живота на тази непреходна фигура от родната литература и култура от периода на следването му в Лайпциг до ролята му на директор на две от най-значимите културни институции в страната като Народния театър и Народната библиотека, както и дейността му като действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Отделено е специално внимание на неговите произведения – стихосбирките „Момини сълзи“ и „Епически песни“, цикъла от лирически миниатюри „Сън за щастие“, антологиите „На Острова на блажените“ и „Немски поети“. За своеобразен венец на творчеството си той приема незавършената си поема „Кървава песен“, върху която работи до сетния си дъх и за която шведският преводач и журналист Алфред Йенсен решава да предложи пред Нобеловия комитет кандидатурата му за награда. Разгледана е също така обемната му преводаческа дейност и участието му в именития литературен кръг „Мисъл“ заедно с неговите знаменити съвременници д-р Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Слово за поета и неговото творчество произнесе доц. Елка Трайкова от Института за литература, в което отбеляза допълнителни факти за отдадеността, с която Пенчо Славейков е ръководил и се е стремил да развива Народния театър. Тя изтъкна и участието му в мисията с проф. Васил Златарски за пренасянето на тленните останки на първия председател на Българското книжовно дружество проф. Марин Дринов и неговата лична библиотека от Русия в България. Според нейните думи Славейков сякаш вгражда собствения си живот в литературата като създава мечтания „Сън за щастие“, бленува „На Острова на блажените“, но същевременно ни напомня, че за да се съхраним като народ е необходимо също така да препрочитаме и своята „Кървава песен“. Изложбата може да бъде разгледана до 13 май в галерия на открито „Кристал“.

Борис Априлов (литературен псевдоним на Атанас Джавков) е български писател, хуморист и драматург. Роден е на 21 март 1921 г. в Малко Търново. Скоро след това семейството му се установява в Бургас, където по-късно той завършва гимназия. Още по това време започва да пише като публикува разкази, фейлетони и стихотворения в местни вестници. Междувременно е библиотекарски сътрудник, а по-късно и кореспондент на в. „Черноморски фронт“. Първото му отпечатано произведение е разказът „Песента на пустинята“ във в. „Морска заря“ през 1940 г. От 1947 г. до 1959 г. е редактор във в. „Стършел“. След проведено лично пътуване заедно със своята съпруга в Лондон и Западна Европа, което става повод за подозрения и обвинения в шпионаж от властта, губи своята работа и впоследствие изпитва трудности в намирането на държавна служба. Драматург и литературен редактор в Главна дирекция „Български циркове“ (1959-1963). В периода от 1963 до 1977 г. се издържа като писател на свободна практика. Пише различни по жанр произведения – хумористични разкази, очерци, фейлетони, сатирични повести, новели, пиеси, радиопиеси, сценарии за филми, литературна поредица за деца, романи, детски и телевизионни драми. Сътрудничи на литературния и хумористичен периодичен печат. Издава седем сборника с хумористични разкази със знака на библиотека „Стършел“. Сред по-известните му творби са „Морето е за всички“ (1963), „Пиратска романтика“ (1964), „Отбраната на Спарта“ (1982), „Четири новели“ (1984), „Часът на източния бриз“ (1986), „Далечно плаване“ (1988) и др. Автор е също така на редица произведенея за деца като например поредицата „Приключенията на Лиско“, сборници с приказки и др., както и на пиесите „Произшествие“ (1969), „Антракт“ (1979), „Дъждът“ (1985). Щатен драматург в Драматичния театър на Сливен (1977-1980). През 1991 г. се премества в Израел, където живее да смъртта си на 10 април 1995 г.    

Прочутият български математик акад. Любомир Чакалов е роден на 16 февруари 1886 г. в Самоков. Завършва средно образование в Пловдив, а през 1908 г. специалност „Математика и физика“ в Софийския университет. По-късно специализира в Лайпциг, Гьотинген, Париж и Неапол. Редовен асистент на проф. Емануил Йорданов (1908), доцент-ръководител на катедрата по висш анализ (1914). Извънреден (1919-1922) и впоследствие редовен професор в същата катедра до самото си пенсиониране през 1952 г. Декан на Физико-математическия факултет през 1923-1924г., а през 1943-1944г. е и ректор на университета. Дописен (1925) и действителен член (1930) на БАН. Ковчежник на БАН (1939–1947). Член на физико-математическото дружество, както и на много чуждестранни научни общества. Член на Кралската чешка академия на науките, географското дружество в Лима, Варшавската академия на науките. Лауреат на Димитровската награда от 1951г., а през 1963г. получава званието „Народен деятел на културата“. Умира на 11 септември 1963г. в София.