Владимир Свинтила (псевд. на Владимир Георгиев Николов) е роден на 29 април 1926 г. в Ихтиман в семейството на юриста публицист Георги Николов – Свинтила. През 1945 г. завършва Италианската гимназия в София, а след това следва за кратко време медицина и режисура. През 1949 г. е изпратен първоначално в лагера „Богданов дол“, а после и в „Куциян“. Учи романска филология и завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1952). Впоследствие работи като редактор във в. „Народна култура“ (1957–1959), изд. „Български художник“ (1960–1964), драматург в Театъра на въоръжените сили (1964–1969), редактор във в. „София нюз“ (1969–1971), зам. главен редактор на в. „Софийска правда“ (1974–1977). Сътрудничи с литературнокритически и публицистични статии, рецензии, есета и студии на редица български и чужди вестници и списания. Пише по проблеми на изобразителното изкуство, театъра, киното, литературата, преводаческото изкуство, като  основната част от публицистичното му творчество е посветена на българските национални традиции, народознанието и народопсихологията. Превежда също така стихове, проза и драми от италиански, френски, испански, английски, немски, старогръцки и латински език – „Сонети“ (1956) на Шекспир, „Песни и поеми“ (1957) на Р. Бърнс, драми на Шекспир, Б. Шоу, Дж. Пристли, Дж. Осбърн. Умира на 13 януари 1998 г.  

Роден в Котел като Съби Стойков Попович на 14 април 1821 г. По-късно променя малкото си име на Георги в чест на вуйчо си Георги Мамарчев (един от организаторите на Велчовата завера през 1835 г. в Търново и капитан от руската армия по време на Руско-турската война (1828-29). Посещава местното килийно училище, където изучава също и гръцки език. След това учи при Райно Попович в Карлово и в гръцкото училище в Куручешме. Под влияние на Неофит Бозвели, Иларион Макариополски и Сава Доброплодни Раковски взема участие също така и в борбата за църковна независимост. Заради участието си в Браилския бунт от февруари 1842 г. е осъден на смърт от местните власти, но съумява да избяга във Франция и впоследствие прекарва година и половина в Марсилия. Установява връзка с учещите в Атина българи и е сред основателите на „Македонско дружество“ и Славяно-българско ученолюбиво дружество. Завръща се в родния Котел през 1844 г. и заедно с баща си се включва в борбата между еснафите и чорбаджиите. Двамата са арестувани, като Раковски прекарва три години в затвора. По време на Кримската война (1853-1856) участва в създаването на „Тайно общество“, което си поставя за задача да събира и предава сведения за османските войски на руското военно командване. За тази цел Раковски и другарите му постъпват като преводачи в турската армия, но са разкрити. Той пак е арестуван, но успява да избяга на път за Цариград. През м. юни 1854 г. Раковски сформира малка чета, с която броди из Източна Стара планина. След като не успява да се свърже с оттеглилите се руски войски, я разпуска и за известно време се укрива в Котел, а на следващата година се прехвърля в Букурещ, Румъния. Именно там завършва втората редакция на своята поема „Горски пътник“, която започва да пише още в България. През 1856 г. заминава за Нови Сад, тогава в рамките на Австрийската империя, където издава в. „Българска дневница“. След като е изгонен по настояване на местните власти, отново отива във Влашко. Съдейства на бесарабските българи за откриването на Болградската гимназия, която днес носи неговото име. През 1860 г. се премества в Белград, където издава в. „Дунавски лебед“. През 1861 г. изготвя „План за освобождението на България“ и „Статут за едно Привременно Българско началство в Белград“. В тях той излага идеята за създаване на „ръководен център на борбата“ и организиране в Сръбското Княжество на една армия, която да премине в България, за да вдигне българското население на въстание. В името на тази цел се заема с организирането на създадената през 1862 г. в Белград Първа българска легия, която участва в боевете с турския гарнизон на белградската крепост Калемегдан. След нормализирането на отношенията между Сърбия и Османската империя обаче тя бива разформирована. В края на 1866 г. Раковски образува „Върховно народно Българско гражданско началство“ в лицето на Тайния централен Български комитет (ТЦБК). На 1 януари 1867 г. организацията издава „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“, в който са записвани организационния принцип на изграждането на четите, както и правата и задълженията на самите четници. На 9 октомври Раковски умира [...]

Ирландският драматург, романист и поет Самюъл Бекет е роден на 13 април 1906 г. в Дъблин. Първоначално учи в католическо училище в родния си град, а после изучава английска и съвременна европейска литература, френски и италиански език в Тринити Колидж. За кратко е за кратко време лектор в École normale supérieure в Париж, където се запознава с Джеймс Джойс. През 1929 г. публикува първото си произведение – есето „Данте… Бруно… Вико… Джойс“ в сборник с критически статии за Джойс. Първият му роман „Мърфи“ излиза през 1938 г. Автор е още на романа „Молой“ (1951) и на сборниците „Разкази и текстове за нищо“ (1967) и „Обезселителят и други разкази“. Въпреки че родният му език е английски, повечето от следващите му творби са написани на френски, като и самият писател прекарва голяма част от живота си именно във Франция. Широко международно признание получава с пиесата си „В очакване на Годо“ (1952). Сред другите му известни пиеси са „Катастрофа“ (1982), „Краят на играта“ (1957), „О, щастливи дни“ (1960), „Последната лента на Крап“ (1958). Носител на Нобелова награда за литература (1969). Самюъл Бекет умира на 22 декември 1989 г. в Париж.