Рзвестният български историк, археолог, палеонтолог и спелеолог Рафаил Попов е роден на 14 август 1876 г. във Велико Търново в семейството на свещеник. През 1901 г. завършва „Естествени науки“ в Софийския университет, като започва да проучва пещерите още по време на студентските си години. Докато е учител в Шуменското мъжко педагогическо училище (1901-1909) активно изследва района около Мадара, Шумен и Търново. През 1902 г. основава едно от първите български археологически дружества, полага началото на експозицията на местния археологически музей (1904 г.) и става негов уредник. Министерството на просветата му възлага задачата да изследва прочутия скален барелеф на Мадарския конник. През 1905 г. прави своето най-важно откритие – Чаталарската омуртагова колона, за което е награден с орден „За гражданска заслуга“ от княз Фердинанд и похвално писмо от министър на народната просвета проф. Иван Шишманов. По-късно получава покана от проф. Богдан Филов да започне научна работа като командирован учител в Народния музей в София. В периода от 1909 до 1911 г. е командирован в Берлин на специализация по праистория, палеонтология и геология, като по това време работи в Кралския етноложки музей и посещава редица музеи в Европа, за да се запознае отблизо с работата и развитието на научната дейност там. След завръщането си в България обособява Праисторически отдел към Царския природонаучен музей и до 1929 г. е и негов уредник. През Балканската война  е привикан в главната квартира на войските в Лозенград, за да помогне на проф. Филов за запазването на ценни старинни паметници от Източна Тракия. През 1913 г. под негово ръководство в Археологическия музей е извършена и първата обработка „химическо препариране“ на музейни експонати. По време на Междусъюзническата война e във II армия, но поради заболяване го връщат обратно в София в IV военнополева болница. След оздравяването си остава да служи като санитар в нея.Участник във Военно-разузнавателната мисия на български учени в Одринска Тракия. Секретар и действителен член на Българския археологически институт (1920-1940), член на институти и дружества във Виена, Кан, Берлин и Будапеща, както и почетен член на археологическите дружества в Шуменския край. Доцент и професор в Софийския университет (1925-1928), директор на Народния музей в София (1929-1938) и основател на Българското пещерно дружество (1929). Участва в изграждането на народни исторически паркове около бележити български исторически места като Абоба-Плиска, Преслав, Мадара. През годините прави големи дарения от личните си колекции, артефакти и вкаменелости на Царския музей (днес Национален природонаучен музей). Той е сред основателите на Софийското пещерно дружество (1937). През същата година е избран също така за дописен член на Българската академия на науките. Умира на 15 август 1940 г. в София.    

Известната българска поетеса, писателка и преводачка е родена в с. Дъбовик, област Добрич. Първо завършва гимназия във Варна, а по-късно следва естествени науки в Софийския университет и френска филология в Женева и Гренобъл (1905-1906). Впоследствие работи като учителка по френски език в Добрич. От 1911 до 1932 г. пътува често в чужбина самостоятелно във връзка с преводаческата си дейност или със съпруга си проф. Боян Пенев, като изнася сказки, посветени на българската литература и съдбата на родната Добруджа. През 1925 г. заедно със С. Андреев редактира поредицата „Библиотека за най-малките“. Редактор и на детското списание „Прозорче“ (1939-1941). Тя е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), както и член и дългогодишна председателка на Българския ПЕН-клуб (1927). Съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава (1947 – 1950) и член на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество. Член на Съюза на български писатели. През 1968 г. й е присъдено званието „Почетен гражданин на град Толбухин“. Започва да пише още като ученичка. Първоначално публикува стихотворения в списанията „Мисъл“, „Демократически преглед“ и „Ново общество“, а по-късно различни нейни текстове излизат в редица литературни издания като например „Съвременна мисъл“, „Златорог“, „Полско-български преглед“, „Демократически преглед“, „Листопад“, „Добруджански преглед“, „Изкуство и критика“ „Слово“, „Вестник на жената“, „Свободна реч“, „Зора“, „Женски глас“, „Мисъл“, „Дневник“ и др. Сътрудничи на множество детски периодични издания: „Светулка“, „Детска радост“, „Детски свят“, „Детски живот“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“ и др. След 1944 г. публикува в множество периодични издания, включително и за деца.    

Роден е на 25 юли 1866 г. в Одеса, Украйна. През 1888 г. завършва славянска филология в Новоросийския университет. През 1899 г. защитава докторат на тема „Синодик царя Борила“ в Харковския университет. От 1891 до 1917 г. е професор по славянска филология в Одеския университет. След болшевишката революция е принуден да емигрира и през 1919 г. се установява в България. От 1920 г. до края на живота си е редовен професор по история на руската литература при Катедрата по славянски литератури в Софийския университет. Член на Македонския научен институт (1936), Българския археологически институт (1938), Славянското дружество в България, чуждестранен член на Славянския институт в Прага (1934). Дописен (1923) и редовен член (1941) на Българската академия на науките. Умира в София на 30 март 1944 г. Научните му интереси и изследвания са в областта на кирилометодиевистиката, старобългарската литература и литературата и историята на Българското възраждане, както и към проблеми, свързани с богомилството и антибогомилските съчинения. Сред най-значимите научни постижения на Попруженко са изготвените от него образцови издания на „Синодика на цар Борил“ (1928) и „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма (1936). Автор е на отделни публикации, свързани с глаголическата азбука и историята кирило-методиевските проучвания. Като член на Кирило-Методиевската комисия при БАН заедно със Ст. Романски съставя „Репертоар на кирилските извори за живота и дейността на Кирил и Методий“ (1935). Негов важен принос е допълнението и подготовката за печат на кирило-методиевската библиография на Г. Илински (1934) и издирването и издаването (отново заедно със Ст. Романски) на библиографски материали по кирилометодиевистика (1935, 1942). Научните му занимания, свързани с Българското Възраждане, са посветени на видни български и руски дейци на книжовността от тази епоха – Васил Априлов, Юрий Венелин, Найден Геров, Марин Дринов, Михаил Погодин и др. Негова заслуга е подготовката и публикуването на пълните събрани съчинения на Виктор И. Григорович (Одеса, 1916). Занимава се с историята на българските книжовни дейци, живели и работили в Русия по време на Възраждането, като отделя специално внимание на Одеса като център на българската емиграция и подготвя „История на България“, която обаче остава непубликувана.