Руският поет Сергей Есенин е роден на 21 септември 1895 г. в село Константиново в Рязанска област. През 1912 г. отива в Москва, където работи като коректор в печатница и следва половин година в университета. Започва да пише поезия от ранна възраст, като по същото време публикува и първото си стихотворение „Бреза“ в московско списание. През 1915 г. се премества в Санкт Петербург, където се запознава с известните руски поети Александър Блок, Сергей Городецки, Николай Клюев и Андрей Бели. На следващата година издава и първата си стихосбирка „Задушница“, последвана от книгите “Преображение” (1918), “Рус”, “Москва кръчмарска” и “Стихове” (1924), “Персийски мотиви” и “За Русия и Революцията” (1925). През 1916 г. е мобилизиран, но по-късно е освободен от служба. През 1918 г. основава собствено издателство, наречено „Трудовая артель художников слова“. В периода от 1918 до 1921 г. обикаля различни градове из страната, а през 1922-1923 г. заминава на дълго пътуване в Западна Европа и живее няколко месеца в САЩ. От началото на 20-те години датират и някои от най-значимите му произведения като поемите „Рус отиваща си”, “Песен за великия поход”, “Рус съветска”, “Ана Снегина”, “Черният човек” (написана преди смъртта му); драматичните поеми “Пугачов” и “Страната на негодниците”. В края на м. декември 1925 г. заминава отново за Санкт Петербург, където умира на 28 декември 1925 г.  

Роден е на 14 септември 1930 г. в Бургас. Завършва гимназия във Велико Търново (1948) и право в Софийския университет (1953). Първите му литературни опити датират още от юношеските години. В крайна сметка влечението към литературата надделява дори когато става млад юрист, като затова се отказва от престижния пост на великотърновски съдия и се заема с писане. Работи във Велико Търново в Околийския комитет на Демократичната младеж (1948), в Окръжния съд (1948–1953) и в Министерството на културата (1954–1958). Член и ръководител на литературния кръжок „Д. И. Полянов“ (1954–1958). Член на Съюза на българските писатели (1961). Редактор в издателство „Народна младеж“ (1961–1964) и в Българска кинематография (1969–1979). Работи в Българска телевизия (1979–1989) и в агенция „София-прес“ (от 1989). Академик на БАН (2003). Централно място в творчеството му заемат историческите романи със сюжети и герои от българското минало, разкриващи отделни аспекти от националната идентичност. Първата му публикувана книга е „Пробуждане“, написана на 25-годишна възраст в съавторство с Димитър Мантов. През 1961 г. излиза и първият му самостоятелен роман – „Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брата му Арон, за синовете им Радомир и Владислав, за селяка Житан и старейшината Горазд Мъдрия, и за много други хора, живели преди нас“. Историческият роман „Време разделно“ (1963) придобива широка популярност както у нас, така и в чужбина, като през 1968 г. е номиниран в категорията „Най-добър исторически роман, издаден в САЩ“. Във витрините на изложбата са представени още негови преводи на други езици, включително и на турски, издаден през 1990 г. в Дуисбург, Германия. Сред другите му популярни и значими творби се нареждат четиритомникът „Сказание за Хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес“ (1982), както и поредицата от романи като „Девет лица на човека“, „Николай Рьорих“, „Странният рицар на свещената книга“, „Легенда за двете съкровища“, „Трите живота на Кракра“, „Сказания за Александър Македонски“ и др. Автор на научно-фантастични разкази, посветени на космически полети и срещи с други цивилизации, като за разказа „Завръщането“ е отличен в конкурса на сп. „Космос“ (1963). Пише сценариите на няколко игрални филма и на телевизионни сериали, три от които международни. Автор на книги за деца, на разкази, пътеписи и др. Акад. Дончев умира в София на 20 октомври 2022 г.  

Известният унгарски археолог, историк, антрополог, и филолог Геза Фехере роден на 4 август 1890 г. в градчето Кунсентмиклош, което по това време е разположено в Австро-Унгарската империя. Работи в България от 1921 до 1944 г. Член е на Българското археологическо дружество от 1924 г. и е чуждестранен член на Българската академия на науките (1943). Той е един от основоположниците на прабългаристиката. Взима участие в археологическите разкопки в Абоба-Плиска, Преслав, Мумджилар, Енидже. Проучва основно Мадарския конник. Научното му творчество от междувоенния период е посветено на прабългарската култура, разчитане на надписа върху Мадарския релеф и историческите връзки между прабългарите и старомаджарите. С научните си разработки, обнародвани на български, унгарски, немски и френски, има изключителни заслуги за създаването в Европа на широк обществен интерес към прабългарите. Умира на 10 април 1955 г. в Будапеща.