Началото на българистиката в Италия

Дж. Дел'Агата 

Пиза, Италия

 

 

 

В този кратък очерк върху началото на научната българи стика в Италия ще се спра преди всичко върху литературно-фило логическите приноси, оставяйки настрана публикациите, продиктувани от предимно конюнктурни съображения и появили се във връзка с Освобождението, Съединението, Българо-сръбската война или балканските войни.

В периода, предшествуващ Първата световна война, се очертава фигурата на Доменико Чамполи (Domenico Ciampoli, 1852—1929) - писател верист, привърженик на социалистическите идеи, литературен критик, полиглот и преводач от различни езици, който от 1888—89 г. води курс по славянски литератури в университета в Катания (Сицилия). Във връзка със своята преподавателска дейност, през 1889 г. той издава в Милано две томчета под заглавие „Letterature slave", в които отделна глава е посветена на българската литература („La letteratura dei Bulgari"). По-сериоз но внимание заслужава томчето „Български народни песни"1 , съставено въз основа на сборника на Дозон (Виена 1875), в който, както е известно, българските текстове са съпроводени от преводи на френски език. Славистите от следващата генерация проявяват силен скептицизъм относно действителните езикови познания на Д. Чамполи и твърдят, може би с основание, че той е бил по-скоро един „преводач на преводи". Учени като Е. Ло Гато, Е. Дамяни и А. Кроня са убедени, че истинската история на превеждането директно от славянските езици на италиански започва с тях и че предходните опити имат ниска стойност и често са от втора ръка. По повод преводите на Д. Чамполи от руски език Е. Ло Гато, като оценява високо тяхното елегантно звучене на италиански, негодува срещу изневеряването на оригиналните текстове и изтъква недостатъчната езикова и филологическа подготовка на преводача. По онова време Д. Чамполи е известен в Русия като италиански русист и писател. Михаил Михайлович Иванов дава много ласкава характеристика за дейността на Д. Чамполи като представя подробно неговите романи и настойчиво препоръчва те да бъдат преведени на руски2. Специално по отношение на българистиката Е. Дамяни, макар че признава елегантността на неговия преводачески стил, като цяло е доста въздържан в оценката си за дейността на Д. Чамполи, докато А. Кроня е по-благосклонен в това отношение.

След края на Първата световна война, която променя тотално картата на Европа и довежда до създаването на нови славянски държави и на страната на Съветите (изглеждаща в очите на „благоразумните" и на дипломатическите канцеларии като една аномалия и заплаха), започва с пионерски устрем и ентусиазъм развитието на модерната италианска славистика, в рамките на която прави първите си сериозни стъпки и българистиката. През 1921 г., по инициатива на учения политолог Амедео Джанини, по-късно държавен съветник и висш служител в държавната администра ция по времето на Мусолини, в Рим е основан Институтът за Източна Европа, който до катастрофата през 1943 г. издава списанието „L'Europa Orientale". В уводната статия към първия брой Н. Феста много ясно формулира целите на Института и на списанието: Източна Европа, излязла от войната, „има безусловна нужда от един гравитационен център, но не може да го намери нито в онази московска империя, от която центробежните сили до голяма степен са я откъснали, нито в онази германска цивилизация, която, меко казано, е повалена и се намира в най-дълбока криза, нито пък в големите западни държави, които са твърде далеч от нея и като разстояние, и като традиция". Автокандидатурата на Италия за стратегическа роля по отношение на Източна Европа в областта на политиката, икономиката и културата е изразена съвсем открито в заключителното обръщение към читателите (което, ако не беше датирано 1921 г., бихме могли да приемем като част от някоя актуална програма на сегашната Конфедера ция на индустриалците в Италия):

Ако сте идеалисти като нас, вие ще да обичате знанието само за себе си и не ще ни откажете вашата благосклонност. Ако сте хора практични и делови, със сигурност не игнорирате факта, че новият европейски Изток предлага едно широко поле за действие на нашата индустрия и на нашата търговия и колкото това поле е по-познато, толкова по-добре ще върви вашият бизнес.

Въпреки че материалите с политически, икономически и държавно-административен характер, писани понякога и от официални представители на различните правителства, често преоблада ват в списанието „L'Europa Orientale" публикува и множество статии и рецензии, посветени на литературата, филологията и историята. На българистични теми пишат Артуро Кроня, Енрико Дамяни, Волф Джусти, а от българските учени, работещи в Италия - Иван Дуйчев, Николай Дончев, Милко Ралчев и Иван Петканов. Активността на Еторе Ло Гато, първо главен редактор и след това съдиректор на списанието, изиграва огромна роля за цялостното по-нататъшно развитие на славистичните дисциплини в Италия, включително и на българистиката. През 1926 г. Е. Ло Гато започва публикуването на ново списание - „Rivista di Letterature Slave", което през първата си годишнина излиза на негови разноски, а от следващата година става орган на славянс ката секция на Института за Източна Европа и излиза до 1932 г. В първия брой на списанието е поместен портрет на Христо Ботев, придружен от едно представяне по случай 50-годишнината от смъртта му, чийто автор е българският италианист М. Ралчев, и от преводи на няколко негови стихотворения, дело на Джузепе Донини и на самия Ралчев (няколко години по-късно тези преводи са жестоко критикувани от Е. Дамяни). През следващите години списанието публикува множество българистични материали; портрети на отделни автори, преводи, рецензии, бележки по случай годишнината или смъртта на български научни и културни дейци. Наред с фигурата на Е. Дамяни, който именно в тези години съзрява като основоположник и организатор на българис тичните изследвания в Италия и комуто принадлежат огромната част от българистичните материали в списанието, трябва да се отбележи и приносът (не толкова количествен, колкото качествен) на Ренато Поджоли, който по-късно добива международно признание като русист, компаративист и преводач.

Бракът на Борис III с Джована Савойска през октомври 1930 г. дава повод за засилване на интереса към България. През 1931 г. е издадена обемистата и безцеремонно хвалебствена книга на българския консул в Милано Минко Шипковенски „La Bulgaria. XVI secoli della sua storia e Boris III zar dej Bulgari", критикувана от още съвсем младия българист Луиджи Салвини. През същата година е основана асоциацията „Италия—България", чийто председател става Е. Дамяни, а в ръководството Ј фигурират имената на Джовани Мавер и на Еторе Ло Гато. Неизтощимият Дамяни, който по това време съчетава успешно преподаването на български език и литература в Рим и на италианска литература в София, основава и редактира отчасти двуезичното „Итало-българско списание за литература, история, изкуство/ Rivista italo-bulgara di letteratura, storia arte", което излиза в София от 1931 до 1936 г. и се радва на добър успех. По замисъла на Е. Дамяни списанието би трябвало да даде своя принос за сближаването на двата народа и взамното опознаване на двете култури. По силата на обстоятелствата, а и за да отговори на изискванията на публиката си, която е предимно българска, списанието се оказва в много по-голяма степен проводник на италианската култура и литература в България, отколкото на българската в Италия. С течение на времето стават все по-чести материалите, които открито или прикрито пропагандират италианския фашизъм и прославят Мусолини. В началото на шестата годишнина самият Дамяни признава, че мястото, отделяно на българската култура, се е оказало все по-нищожно и обещава в бъдеще да публикува: „от време на време и статии на италиански език на български теми, италиан ски преводи на български автори и - защо не? - текстове на български автори с паралелен италиански превод"; но в края на същата година списанието престава да излиза.

През 1939 г. като орган на Италиано-българската асоциация в Рим започва да излиза списание „Bulgaria. Rivista di cultura", чийто директор и спонсор е известният медик Еудженио Морели, а главен редактор - Енрико Дамяни. Това списание, макар и често длъжник на политическия климат, е първият истински орган на италианската българистика. В него освен Дамяни - който е наистина вездесъщ като автор на портрети, рецензии и преводи - пишат още А. Кроня, Чичита Сака, Л. Салвини, Мария Камерани-Теодорова, Иван Петканов, Петър Йорданов. Независимо от неизбежните недостатъци и от тона на политически ангажира ните публикации, „Bulgaria" и до ден днешен е едно списание, което заслужава вниманието както на италианските студенти и на любителите българисти, така и на специалистите. В началото на първия брой на списанието са поместени фотопортрети на царското семейство; през септември 1943 г. излиза последният му брой, в който е поместено съобщение за смъртта на цар Борис, придружено от същата снимка, публикувана в първия брой.

През периода, чиято история се опитах да реконструирам в общи линии, в италианската българистика се открояват фигурите на Е. Дамяни, А. Кроня и Л. Салвини.

Енрико Дамяни (Enrico Damiani, 1892—1953) единодушно е считан за основоположник на италианската научна българистика. Дипломиран юрист, той започва работа в библиотеката на Камарата на депутатите (по-късно „Camera dei Fasci e delle Corporazioni"), където достига до поста директор. Неговият принос в развитието на италианската славистика е значителен: той е и полонист, и русист, но най-активно се изявява като българист. Първият му пряк контакт с България датира от 1927 г. От 1929 г. той преподава български език и литература в университета в Рим, а през 40-те години е натоварен със същия курс и в Универси тетския Източен институт в Неапол; същевременно, както вече стана дума, през 30-години води и курсове по италианска литература в София. Българистичната дейност на Дамяни цели на първо място да представи на италианската образована публика най-значителните страници от българската литературна история, като предпочита формата на портретно представяне на отделните автори. В интерпретацията на литературните явления той е силно зависим от българската литературна историография - както по отношение на периодизацията, така и при характеристи ката на отделните епохи, литературни течения и автори. Като оригинален принос могат да се посочат очертаните от него италиано-български типологически паралели: Мамели3 и Ботев като поети революционери, езикът като определящ елемент на италианското и българското самосъзнание през вековете на национално подтисничество, симетричността на отношенията „латински-италиански" и „старобългарски-новобългарски". Дамяни искрено вярва в братството между народите, постижимо чрез взаимното усвояване на езиците и опознаване на културите, поради което издава една българска граматика за италианци (която и досега си остава най-добрата в Италия) и различни учебници по италиански, предзначени за българи. Голяма част от усилията си посвещава на преводи от български език, които сам определя като художествени или като интерпретации. Скрупольозен (но и докачлив 4) преводач, той вниква много добре в българските текстове, но не винаги е достатъчно находчив и убедителен в предаването им на италиански, особено що се отнася до поезията (преводите му на прозаични творби са значително по-добри) 5. Като един недостатък на Дамяни може да се посочи известна тематична повторяемост, която намира обяснение в светлината на неговата многостранна публицистична и преподавателска дейност. Неговата голяма историческа заслуга е в създаването на предпоставките (познавателни, библиографски и организационни) за изграждането на една истинска българистична школа в Италия. В италианските университети продължават да се използуват и до ден днешен неговото „Кратко изложение по история на българската литература от възникването Ј до днес"6, някои от статиите му в сп. „Bulgaria" (които е трябвало да послужат за една по-обширна история на българската литература, останала ненаписана), както и антологията на съвременната българска поезия7 (особено встъпителната студия към нея).

За разлика от Дамяни, който е юрист по образование, роденият в Задар Артуро Кроня (Arturo Cronia, 1896—1967) - албанец по произход и голям италиански патриот - изучава славистика в Грац и Прага и се дипломира в Падуа под ръководството на големия италиански славист Джовани Мавер. Свободен доцент по сърбохърватски от 1924 г., през 1929—1936 г. той преподава италиански в Бърно, Братислава и Прага. От 1936 г. е натоварен с курсовете по славянска филология в Падуа и Болоня, а през 1940 г. става редовен професор по сърбохърватски език и литература в Падуа. Учен с впечатляваща ерудиция и всестранно подготвен славист (макар и с неравностойни постижения в различните области). Кроня дължи много на позитивистичната австрий ско-чешка филологическа култура. През 1924—25 г. на страниците на сп. „L'Europa Orientale" се появяват първите му публикации на български теми („Българската поезия в епохата на борбите за независимост", „Лириката на Иван Вазов", „Богомилството"), които биват приветствувани от страниците на сп. „Златорог", което през 1926 г. публикува на български език статията му „Поезията на Христо Ботев". В нея Кроня изтъква равновесието между социалистически идеи и патриотизъм у Ботев и сравнява идеологията му с тази на Жан Жорес и на Бенито Мусолини. Томчето „Очерци по старобългарска литература" 8 пък е израз на интересите му като палеославист и старобългарист. Встъпителният исторически обзор (последван от преводи на средновековни български текстове) има значителна информационна стойност, независимо че в концептуално и методологическо отношение носи белега на своето време. Но най-същественият принос на Кроня в българистичните изследвания безспорно е неговата обширна студия върху „Царството на славяните" от Мавро Орбини и Паисиевата „История славянобългарска" 9, в която се поставя въпросът за значението на контрореформацията за славяните и се изследват, макар и не без известна тенденциозност, отношенията между текста на Паисий и значително по-сложния и реторичен текст на италианския оригинал на Орбини. Тази тема по-късно стимулира българистичните интереси на Рикардо Пикио, а след това е развита по-нататък от Джузепе Дел' Агата10.

За личността на Луиджи Салвини (Luigi Salvini, 1911—1957) си заслужава да се напише отделна монография 11. Феноменален полиглот, познавач не само на всички славянски и на големите европейски езици, но и на румънски, унгарски и финландски (на който е написал две стихосбирки), той е един неспокоен дух, непрестанно устремен към нови културни и литературни хоризонти. Л. Салвини се дипломира по български език и литература под ръководството на Е. Дамяни, като дипломната му работа ляга в основата на монографията „Българската литература от Освобож дението до първата балканска война (1878—1912)"12 - един труд, който и до днес пази своите достойнства. Авторът използува своите познания върху други езици и литератури (в частност румънски, унгарски, полски и словенски), за да изтъкне по свой начин съвпадения и разлики с литературната ситуация в България. Много преди това обаче, още 19 годишен, той публикува една сбирка от преводи на български народни песни13, а през 1937 г. под заглавие „Шибил" издава една антология с великолеп ни преводи на разкази от Й. Йовков. Българистичната дейност на Л. Салвини е много активна и след Втората световна война. От 1951 г. датира преводът му на „В тиха вечер" от Е. Станев (с встъпително представяне на автора), а през 1956 г., вече сериозно болен, той предлага на италианския читател представяне на Ст. Л. Костов и един блестящ превод на „Големанов". Между 1957 г. (годината на неговата смърт) и 1961 г. по инициатива на възстановената асоциация „Италия—България" бива отпечатана специална поредица от преводи (снабдени с великолепни предговори), носеща неговото име и включваща: „Снаха" от Ал. Хаджихристов, „Септември" от Г. Милев, „Юрталановата снаха" от Г. Караславов, стихотворения и избрана проза от Хр. Ботев, „Антология на българската лирика" в два тома и „Балкан" - сборник разкази от Й. Йовков. Литературно-критическите съждения на Салвини, даже когато не могат да бъдат напълно споделяни, са винаги лични и независими; неговата „ексцентричност" (от гледна точка на академичните стандарти) като цяло има повече пложителни. отколкото отрицателни страни.

Все през разглеждания период дават свои приноси в българистиката и някои италиански слависти, в чиито нтереси тя не заема водещо място. На вулканичната енергия на Е. Ло Гато, която намира израз в заниманията му с най-различни дялове на славистиката, се дължи преводът „от българския ръкописен оригинал" на „Бележки върху българската литература" (Рим 1925) от Б. Ангелов и А. П. Стоилов - инициатива с общо взето положителен характер, въпреки очевидно недостатъчно доброто познаване на българския език от страна на преводача. През 1928 г. в Рим е отпечатана лекцията на Ло Гато „Дух и форми на българската поезия", която не се отличава с оригиналност.

Трябва да се оценят положително българистичните изяви и на двама други русисти: Р. Поджоли и В. Джусти. Що се отнася до Поджоли, бих отбелязал двата рафинирани критически портрета на П. К. Яворов и Н. Лилиев14 , придружени от преводи на много добро равнище. Джусти от своя страна публикува през 1933 г. статията „Мястото на Хр. Ботев в българското Възраждане" 15, в която по много убедителен начин съпоставя идеите на Ботев с тези на Херцен и особено на Бакунин.

В първите години след Втората световна война, при променената международна обстановка, се наблюдава спад на българистичните занимания в Италия, който в известен смисъл бележи и края на периода на натрупване и популяризиране на знания за българския език и литература (независимо от някои рецидиви през 50-те и даже през 60-те години). От 1952 г. нататък по-значителните българистични изледвания се публикуват в основания през същата година от Джовани Мавер римски славистичен годишник „Ricerche slavistiche", ръководен впоследствие от Е. Ло Гато, Р. Пикио и (до ден днешен) от Санте Грачоти.

Именно през 50-60-те години италианската българистика придобива по-специфично научен характер. През този период започва научната и преподавателската дейност на Лавиния Бориеро (Lavinia Borriero, 1913—1986) - упорит, но не безкритичен последовател на делото на Е. Дамяни. През 1957 г. е пубикувана нейната „История на българската литература" (от средата на IX до средата на XX век), чието второ преработено издание от 1969 г. и до ден днешен е учебникът, използуван от всички студенти по българистика в Италия16 . Пак през 1957 г. Л. Бориеро предлага на италианската публика своя превод на „Чифликът край границата" от Й. Йовков, а през 1960 г. - „Под игото" от Ив. Базов и подборка от стихове на Н. Вапцаров. През 1961 г. тя публикува едно значимо изследване върху литературните достойнства на „Бай Ганьо"17, а самата книга ще излезе в неин превод през 1978 г.

От школата на Е. Дамяни излиза и Рикардо Пикио (Riccardo Picchio, 1923), дебютирал като българист през 1952 г. с една студия върху „Консервативното западничество на Пенчо Славейков" 18. Българистиката заема първостепенно място в цялостната му славистична дейност, която има новаторски характер в международен план. Заслуга на Пикио е разглеждането на български произведения както от Средновековието, така и от по-ново време в контекста на цялостното развитие на църковнославянския език и на литературната система на Slavia Orthodoxa. За да спазя хронологическите рамки на моето изложение, тук ще спомена само поредицата от изследвания върху Паисиевта история, публику вани в „Ricerche slavistiche". Тръгвайки от атрибуирането на първия Паисиев предговор на П. Скарга19 , Пикио се съсредоточава все повече върху проблема за езика на Паисий, разглеждайки го именно в езиковия и културен контекст на една късна Slavia Orthodoxa20.

От началото на 70-години италианската българистика навлиза в период на бурен разцвет, на който вече съм имал възможността да се спра в доклада си на Втория Международен конгрес по българистика 21.

(Превод от италиански: Анна Влаевска-Станчева)

 


БЕЛЕЖКИ

1 Canti popolari bulgari, Lanciano, 1913.

2 М.М. Иванов, „Доменико Чиамполи", в Очерки современной итальанской литератури , СПб., 1902, с. 210—237.

3 Goflredo Mameli (1827—1849) - италиански поет-революционер, последовател на Дж. Мацини и гарибалдиец; неговият химн „Fratelli d'Italia", написан през 1847 г., и музицирьн от М. Новаро, от 1946 г. е официален химн на Република Италия. (Бел. прев.).

4 Знаменити са една негова жлъчна полемика с Е. Ло Гато, както и безмилостната му критика за превода, на Ботеви стихотворения от Донини и Ралчев.

5 По-значимите преводи на Е. ДамЯни, излезли в самостоятелни издания, са: Българско сърце, разкази от Иван Вазов, Рим, 1925; Епични и лирични песни от Пенчо Славейков, Венеция, 1928; Песни на Христо Ботев, Рим, 1931; Български новели, Рим, 1946; Хайдушки истории от Иван Вазов, Рим, 1947; Антология на съвременната българска поезия, Неапол, 1950. Професионалните преводачи и до ден днешен дават висока оценка за повечето от тези преводи с изключение на поезията на П. П. Славейков, която нерядко създава проблеми и на българския читател. (Бел. прев.).

6 Sommario di storia della letteratura bulgara dalle origini a oggi, Roma, 1942.

7 Antologia della poesia bulgara contemporanea, Napoli, 1950.

8 Saggi di letteratura bugara antica, Roma, 1936.

9 „Il Regno degli slavi di Mauro Orbini (1601) e la Istoria Slavenobolgarskaja del monaco Paisi (1762)", Bulgaria, I, 1939.

10 G. Dell'Agata, „Paisij Hilendarski e Mavrubir-Orbini", in La rinascita nazionale bulgara e la cultura italiana. Atti del Quinto Convegno Italo-Bulgaro, Pisa 24—28 seettembre 1990. Roma 1995; български превод: „Паисий Хилендарски и „Маврубир" (Мавро Орбини)" , в Дж. Дел'Агата , Студии по бълграистика и славистика , С., 1999.

11 Първа стъпка в това отношение бе направена със симпозиума по случай 40-годишнината от смъртта му и откриването на фонда „Салвини" (наброяващ почти 7000 тома и дарен от наследниците му на славянската секция на Департамента по лингвистика на Университета в Пиза) и с издаването на докадите от него в отделен том: Luigi Salvini. Studioso ed interprete di letterature e culture d'Europa, A cura di Giuseppe Dell'Agata, Pisa 2000.

12 La letteratura bulgara dalla liberazione alla prima guerra balcanica (1878—1912), Roma, 1936.

13 Canti popolari bulgari, Roma 1930.

14 „Il poeta bulgaro Pejo K. Javorov"; „Il poeta bulgaro Nikolaj Liliev", Rivista di leterature slave, III, 1928.

15 „Il posto di Ch. Botev nel Risorgimento bulgaro", L'Europa Orientale, XIII, 1933.

16 L. Borriero Picchio, La letteratura bulgara con un profilo della letteratura paleoslava. Nuova edizione aggiornata. Sansoni-Accademia, Firenze-Milano, 1969.

17 „E significato letterario del „Baj Ganju" di Aleko Konstantinov", Ricerche Slavistiche, IX, 1961.

18 „L'occidentalismo conservatore di Pendo Slavejkov", Ricerche Slavistiche, I, 1952.

19 „Gli Armali del Baronio-Skarga e la Storia di Paisij Hilendarski", Ricerche Slavistiche, III, 1954.

20 „La „Istorija slavмnobolgarskaja" sullo sfondo linguistico-culturale della Slavia Ortodossa", Ricerche Slavistiche, VI, 1958; „Lo slavobulgaro di Paisij", Ricerche Slavistiche, XIV, 1966 ; „Toward the Defimtion of Slavo-Bulgarian" Ricerche Slavistiche, XVI, 1968—69. (Първите две студии са преведени и ш български в кн. му „Православното славянство и старобългарската културна традиция ", София 1993, 601—620, 621—672 (Бел. прев.).

21 „La bulgaristica in Italia: bilancio di un decennio", Europa Orientalis, IV (1985), Roma 1986, същото във Втори Международен конгрес по българистика. Доклади 22: Българистика - състояние и перспективи, София, 1988.


  


back